Какво е анимация и има ли почва у нас?
Анимацията е нещо, което се мени постоянно като понятие и същност, и има почва навсякъде по света. Почти няма популярен съвременен филм, в който да не присъства някаква форма на анимация.
Авторската анимация, която ще покажа на фестивала, не е с цел да генерира печалби, тя се прави със субсидии или собствени средства, даже едно от условията е да няма пазарна насоченост. Тя се интересува от интимни, локални, или пък глобални културни стойности и художествени качества.
Първите анимационни филми са правни с рисунки в детска стилистика, които ни връщат във вълшебения свят на детството. Всеки човек носи от там най-топлите и истински преживявания, или както се казва: “Детето е баща на човека”. Продуцентите и търговците са забелязали и използват това слабо място в зрителите.
Анимация означава да вдъхнеш душа на нещо, което не е живо, съживяване на предмети, и измисляне на техните истории. Например играта с “човечЕта”, каубои, индианци и рицари. Да говориш от тяхно име, докато разглеждаш лицето на фигурката, да симулираш говора и, да пресъздадеш характера й. Това е много важно за един ученик, за да му върне собствения глас… същността на детето, което измисля съдби и съживява предметите. Например, когато разказвам на дъщеря ми, започвам така: „Имало едно време”, но всъщност „имало едно време” избягало някъде, и нямало вече „имало едно време”, а може би то е избягало с кавичките, които му били станали крака междувременно. Нещата, които ние не си представяме, че могат да ходят, да мислят, те живеят най-успешно в анимацията.

Кога започна да рисуваш и кое те вдъхнови да учиш и да се занимаваш с анимация?
Летата на село, 80-те години, имахме един черно-бял телевизор “Мизия”. Той се разваляше постоянно и аз трябваше да си доизмислям историята. Имах едни фулмастри и си дорисувах това, което не съм догледал на телевизора. Той се разваляше често, аз често рисувах. След това от някъде в това село дойде един камион и изсипа в двора ни купища от френското списание „ПИФ”. Започнах да прерисувам, това продължи много години, по този начин се усъвършенствах и това си остана единствената ми школа. Затова мога например да сменям лесно стила на рисуване сега, защото всяко списание „Пиф” съдържаше десет - двайсет истории в различен стил, които прерисувах денонощно.
Това, че завърших в НАТФИЗ, не беше достатъчно, за да ме направи режисьор. Тогава ги нямаше повечето софтуери, или нямаше кой да ни каже, че ги има. Тогава рисувахме на едно стъкло, с крушка отдолу, и с тонове хартия. Двайсет и пет листа в секунда, и то, ако е само един герой в кадър.
Винаги съм мечтал да кажа нещо на света, не знам какво, но съм мечтал да го кажа. Рисувах комикси като малък и за зрители, и слушатели хващах децата наоколо. Когато им разказвах моите комикси, виждах как те застиват и слушат това, което им разказвам. Мечтаех да рисувам и да разказвам истории на хората – от тук идва и желанието да правя филми.

Ти рисуваш анимацията си на таблет и смартфон, което в едно интервю пред „Лунатик”, казваш, че е защото искаш да пародираш върху цялата световна киноиндустрия с нещо стойностно.
Неосъзнато влязох, но вече натрупах голям опит в авторската анимация, което се оказа много важно, защото и на компютър създадени, нещата гонят акустичен автентизъм. Никой не харесва суровата синтетична компютърна визия и естетика.
Завърших НАТФИЗ, но нямах намерение да правя филми, докато не намерих един разказ на сценариста, с когото работя и до днес, и той ме вдъхнови. Така стана първият ми филм, „Денят на кървавите венци”.
Всъщност, малко случайно направих първия си филм, който имаше голям успех. Направих го на смартфон, в обедната почивка, докато работех съвсем други неща. Стана като пародия към филмовата индустрия, защото нищо не съм вложил като техника и време, а стана филм, който се наложи из световните фестивали над доста по-скъпи филми. В него ценното беше идеята, поетичността, рисунъка, все такива деликатни неща, които носят повече дълбочина и от най-скъпо платената анимация. Дълбочината на поезията, която може да се постигне само с непостижими за материалния свят средства.

В „Денят на кървавите венци” един художник се хвърля пред автомобилите с картините си, за да ги продава после на шофьорите. В „Двайсет ритника”, един поет плаща за ежедневните си нужди с ударите, които понася върху лицето си.
Парите и изкуството са несъвместими. Фините неща изгарят при допир с материалното. Трябва да си потомствено богат, или поне луд обаче, за да не те интересуват парите. Можеш да се откъснеш временно, да поживееш някакви години без нуждата да бъдеш продаваем. Много е деликатен вътрешният глас на твореца и се скрива дълбоко от всяко нещо, което му е чуждо, или което не му позволява да се прояви свободно.

Но Микеланджело и Леонардо са работили по поръчка, нали?
Микеланджело и Леонардо, са работили по поръчка, но те са успяли да вложат дух в творбите си, въпреки поръчителя, иначе щяха да бъдат съвсем обикновени майстори. С много концентрирана работа големия талант може да твори толкова, колкото един обикновен художник за три живота не би могъл да създаде. Микеланджело е по-голям от поръчките, от папата, плюс още десет папи, меценати и парите им. Всички те не струват колкото таланта на Микеланджело, и това не е някаква магия, а резултат от огромно съзнателно усилие, което големият талант е положил, за да се състои.

Споменаваш в интервю пред „BulgariaOnAir”, че мечтаеш да направиш филм по Достоевски. Защо това мечтаеш?
Забелязъл съм, че собствения ти път се разстила пред теб толкова надалеч, колкото е дръзка смелостта на помислите ти, затова винаги се опитвам да мисля безрасъдно смело. Лъжата анонсира истината, затова не се притеснявам, когато лъжа, защото след това трябва само да настигна истината. Когато учим дете да не лъже, трябва да си даваме сметка, че всъщност поразяваме фантазията и мечтите му. Достоевски е много дълбоко и истинно явление в литературата, и има смисъл да се мечтае за филми по негови творби.
Сюжетът на “Седем смъртни гряха” се състои от седем отделни истории, които се обединяват в двайсет и седем минутен филм. Тези истории извадихме от контекста на седем отделни произведения на Ф.М. Достоевски. Това беше най-специфичното – да успеем да създадем цялостност, от на пръв поглед несъвместими фрагменти. Свързахме историите и чрез настроението, и музиката на П. И. Чайковски. Филмът е монтиран по динамиката на музиката, а също на места и обратното - музиката е монтирана по динамиката на анимацията.
Другото основно предизвикателство беше, че филмът е замислен без диалог. Седем истории, разказани само с действие и музика. Нещо като литература без текст.

Филмите до каква степен са задължителни за израстването на един човек?
За израстването на човека няма нужда от филми, живият живот е най-важен. Човек да ходи сам някъде и да прави неща, вместо да ги гледа през стъкло. Но пък, когато умът натрупа сложност, когато човек стане на десет-дванайсет години, трябват филми, защото филмите са най-близо до реалността, и помагат например за един времево разгърнат полет на фантазията на ученика. Музиката е част от реалността, литературата е друга част, но филма съдържа всички тези елементи. Всъщност във филма няма бог, няма вселена, там всичко е измислено от режисьора. В реалността всички неща са обусловени от природни явления, имат си ясна логика и проследимост. Филмът е измислен от човека, и зрителя условно си представя, че това би могло да се случи, но един филм няма как да се случи в реалност. Той е абсолютно бягство от живота, и тайната на това толкова масово бягство е, че филмът най много прилича на живота, повече от всички други форми на изкуство.

Какво би казал на младежите, които ще дойдат да гледат твоите филми?
Да не трупат референции, защото изкуството и творчеството веднага се скриват на дълбоко. Когато тръгнеш много да мислиш и да питаш, тогава първичното изчезва. Трябва да се работи смело и спонтанно, което е точно обратното на това, което ни учат в училище – да учим, да трупаме информация, да действаме премислено. Това, което казвам, може да се случи само след определен етап на развитие, след като вече преминем през училището и следването, поживеем десет години, обиколим света и забравим наученото. Тогава идва времето на режисьора в нас, когато се върнем към собствения си, истински глас. Единственият валиден човешкия опит се придобива, когато човек сам вземе инициативата, и изгради пътя си, по възможност в нищото.

автор
Денис Българанов